Масовият човек - човекът от тълпата - "Дас мен" През 1927г. немският философ Мартин Хайдегер създава в книгата си "Битие и време", термина "Дас мен", за да посочи заплахата от масовидното и безсмислено съществуване.
"Дас мен" е човекът, който се слива с тъплата, който носи маска. Той няма собствено мнение, а се води от чуждото. Повърхностен типаж, който харесва клюките. Не обича да вниква в същността на нещата, защото не обича да се задълбочава и да разсъждава. Речта му е празнословна и изпълнена с клишета и изтъркани фрази, които всички употребяват. Баналността изпълва ежедневието му. Говори за нещата, както "се говори за тях". Чете книги, които "другите" четат - ако чете книга, то тя би била лесна за разбиране и забавна. Изказва мнение, което се поддържа от "другите". Лишен е от ясна и точна лична позиция, влияе се от чуждото мнение. Предпочита да не нарушава комфорта си като изкаже собствено мнение и не излиза от общоприетите норми. Не би могъл да живее достоен начин на живот, защото маската винаги ще му тежи. Масовият човек няма цел, нито своя собствена същност. Смята себе си за информиран и широко скроен, но всъщност невежеството му го топли в неговия малък и сигурен свят. Той е стандартизиран и изваян по калъп - празна черупка. Лицемер интересуващ се от лукса (материалното) и властта. Това е образът на човека, който не се стреми към индивидуалност. "Дас мен" е човекът, който бяга от реалността, защото го е страх. Той предпочита да бъде като "другите".
Кои са "другите"? Това е тълпата, множеството, общият знаменател. "Другите" са всеки и никой. Място, където да се скриеш и никой няма да те съди. Просто трябва да си като тях, да не се отличаваш. Tози начин на мислене, несъзнателно и безгласно е бил втълпяван "от хората на хората" стотици години наред. Начин на мислене – приеман безропотно от населението. Внушен е страхът да бъдеш различен - индивидуален от тълпата. Създадена е "рамка" на хорското съзнание за това, кое е правилно и кое не е. Ако не се вписваш в тази общоприета рамка, ако се опиташ да излезнеш от нея ще бъдеш отхвърлен и отритнат. Ще ти бъде поставен етикет, защото излизаш от определените норми. "Различните" хора са хванати в капан.
Масовият човек е агресивен и настъпателен. Той иска да наложи своята невзрачност и обикновеност навсякъде, да я узакони като единствен стандарт за всички. За него да си различен от другите е неприлично. Поради това общества, доминирани от такива човеци, не търпят никакви изключения от масата и се опитват да смажат и санкционират всеки, който е оригинален, различен, знаменит. Човекът-маса цени не своите отлики, а еднаквостта с останалите. Той вижда смисъла на своя живот в това да имитира повечето хора. Следователно тук ние не съзираме личността, а индивида - единичния представител, екземпляр на общността. Негова стихия е конформизмът - автоматичното съгласие с нормите на мнозинството, липсата на критичност към собственото битие. Поради това те напомнят на ветропоказалеца и се движат само в посоката на общите течения. Такива хора не полагат никакви усилия за собственото усъвършенстване.
"Дас мен" е най-новото съвременно оръжие за убийството на беззащитната жертва - човешката уникалност.

Кой създава тази общоприета "рамка"? Кой внушава страха да бъдеш различен и уникален и защо? По-лесно ли се контролира и управлява общество, изградено от хора по "калъп" ?


Експеримент на американския психолог Филип Зимбардо - Станфордски затворнически експеримент
Станфордският затворническси експеримент е известен психологически експеримент, който е проведен през 1971 г. от американския психолог Филип Зимбардо. Целта му е да изследва реакциите на човека в състояние на ограничена свобода, в условията на затворнически живот и на влиянието на наложената социална роля върху поведението.
Негативното обкръжение, което избира Зимбардо, за да провери идеите си, е затвор. Той превръща мазето на факултета по психология на Станфордския университет в подземна тъмница, като поставя врати като на затвор на трите кабинета там, а в "килиите" не оставя нищо друго, освен по 3 легла. Малка тъмна стаичка, наречена "дупката" определя за място за наказание на "затворниците".
Участниците в експеримента са студенти, събрани по обява. 24 от тях са подбрани от Зимбардо след тест, който да отсее хора с евентуални психични отклонения. Те получават по 15 долара на ден, след като на случаен принцип са разпределени да бъдат "пазачи" или "затворници". Студентите са "арестувани" с доброволното съдействие на местната полиция (по молба на Зимбардо за експеримента и за по-голяма достоверност) и отведени под конвой в "затвора".
Всички "пазачи" трябва да носят униформи и сребристи отразителни слънчеви очила. По този начин не се виждат очите им. Така, смята Зимбардо, се губи част от "човешкото" в тях, от това, което ги прави "хора". Неговата цел е да създаде усещането за сила, тъй като — смята той — пазачите са хора с власт над другите, в този случай — над затворниците.
Освен, че провежда експеримента, Зимбардо влиза в ролята на шеф на затвора. Неговата инструкция на пазачите е да поддържат реда и законността и, ако някой затворник избяга, това ще постави край на експеримента. На "пазачите" той позволява да използват и сила, както и да създават усещането на страх и контрол над живота им. Самите "затворници" са вкарани в подземието с вързани очи, за да бъдат объркани. Там биват съблечени и обезпаразитени. Още в този момент Зимбардо отчита, че "пазачите" започват да се подиграват и да унижават "затворниците", което той определя като "начало на процеса на деградация", който се наблюдава — според него — не само в затворите, но и в много казарми.
На сутринта след първата нощ в "затвора" няколко от "затворниците" организират бунт, като се барикадират в килията си. Според Зимбардо, това е "бунт срещу статуса", срещу анонимността и срещу това, да следват заповеди от другите студенти. За наказание, водачът на бунта е вкаран в "дупката", а "пазачите" се озлобяват срещу другите "затворници". По-късно Зимбардо отчита, че това се е случило, защото са били обиждани лично — обидите са били насочени не срещу ролята (в случая "надзирател" изобщо), а срещу конкретните индивиди, които са я изпълнявали. Това ги кара още същата нощ да започнат издевателства над "затворниците".
Когато бива освободен, предводителят на бунта отива при Зимбардо и иска да прекъсне участието си в експеримента. Зимбардо приема, но му предлага и друга алтернатива — да се върне обратно с уговорката, че "надзирателите" няма да го тормозят повече, но в замяна той трябва да стане доносник и да докладва на самия Зимбардо какво споделят останалите "затворници". Той приема и се връща обратно, но започва да симулира тежко душевно разстройство. По този начин, отчита Зимбардо, той запазва достойнството си пред останалите, които биха го сметнали за страхливец, който се отказва от участие в експеримента, като "прехвърля топката" у учения, който трябва да го освободи заради заболяването му. Въпреки че осъзнава хитростта, Зимбардо освобождава участника. Сред останалите затворници, обаче, тръгва слух, че освободеният ще се върне със свои приятели, които да разбият подземието и да ги освободят. Това кара учения да разтури "затвора" и всички са преместени в друга част на сградата.
След като слухът за освобождаване не се сбъдва и "пазачите" трябва да изградят "затвора" наново, те се озлобяват още повече на "затворниците", което кара още един от тях да обяви бунт, като се барикадира сам в килията си. След известно време моли Зимбардо да бъде изваден от експеримента. "Пазачите" подлагат на още по-засилен тормоз останалите "затворници" и ги карат да обиждат самия бунтовник, като го обвиняват, че проваля експеримента. Той изпада в паника и отказва да си тръгне, за да не го мислят другите за саботьор. След терапевтичен разговор със Зимбардо, той все пак си тръгва, а на негово място е повикан друг студент от списъка с резерви.
Допълнително вкараният в експеримента участник, обаче, обявява гладна стачка. За назидание, и той е вкаран в "дупката", а другите "затворници" биват карани от "охраната" да го обиждат. Това, което отчита Зимбардо е, че те не го правят против волята си, а напротив — за тях той се превръща в човек, който им създава проблеми с "управата на затвора" и гневът им срещу него е напълно истински.
Друг факт, който отчита Зимбардо е, че част от "пазачите", които се държат добре със "затворниците" и принципно не подкрепят издевателствата, на които другите ги подлагат, по никакъв начин не им се противопоставят, а дори още повече — когато някой от садистичните "надзиратели" започне да тормози "затворниците", те гледат да си намерят някакво друго занимание или отиват да купят храна. Тази "пасивна подкрепа" кара садистичните да стават все по-изобретателни в начините си да тормозят "осъдените".
На края на петия ден 4 затворника са се отказали и са били освободени, новопостъпилият гладува втори ден, а до предварително планирания край на експеримента остават още 9 дни. В този момент колега-психолог на Зимбардо, Кристина Маслах посещава мазето-затвор и става свидетел на бруталността на експеримента: "пазачите" са подредили "затворниците" в редица, за да ги водят на тоалетна с торби на главите и окови на краката.
На следващия ден Зимбардо слага край на експеримента. Резултатите от него се използват, за да покажат податливостта и покорността на хората спрямо оправдаваща действията им идеология, поддържана от обществото и държавата, както и за илюстрация към теорията за когнитивния дисонанс и влиянието на властта и авторитета.
Много често експериментът на Зимбардо бива сравняван с друг, по-ранен експеримент, проведен от Стенли Милграм. 

Резултатите от гореописания "Станфордски затворнически експеримент" се наблюдават в днешното общество изградено от нискоинтелигентни, деградирали, страхливи и немислещи Дас Меновци, живеещи в своя "общоприет" илюзорен свят. Дас Меновците опитващи се да смажат нормалните хора.